Шестима български владетели и един византийски император – разказ за войни и интриги

Потребителски аватар
bulldog
Администратор
Администратор
Reactions:
Мнения: 22
Регистриран: чет фев 07, 2019 11:49 am
От къде сте: Велико Търново
Контакти:

Шестима български владетели и един византийски император – разказ за войни и интриги

Мнение от bulldog » съб фев 23, 2019 4:54 pm

свали.jpg
свали.jpg (12.17 KБ) Видяна 276 пъти
свали.jpg
свали.jpg (12.17 KБ) Видяна 276 пъти

Залезът на династията Дуло през 40-те години на VIII в. дава възможност за изява на българската политическа сцена на представители на други болярски родове. Първият такъв владетел, упоменат в Именника на българските ханове, е Кормисош – благородник, издигнат до върховете на властта от рода Вокил. Кормисош, както надлежно е отбелязано в Именника, „изменя“ рода Дуло и макар в никой друг източник да не се споменава това „изменяне“ или в какво се е състояла неговата специфика, властовият вакуум сигнализира за началото на смутни и тревожни времена за българската държава.

Българската историография от десетилетия се стреми да надникне зад кулисите на династичната криза, която се случва в България в средата на VIII в. и многобройни теории и хипотези са изказани за нейните причини. Вероятно можем да разглеждаме честите властови сътресения, които ще бъдат описани в следващите редове, като комбинация от неблагоприятни фактори, които се случват в един и същ момент. Периодът на вътрешна стабилност за Византийската империя съвпада с борбата за властови позиции между благородническите родове в България. Непрестанната заплаха, в която империята се превръща за българската държава се оказва решителен фактор в задълбочаващата се политическа дестабилизация у нас.

Макар да не е сигурно кога управлението на Кормисош стига до своя край, знаем, че през 755 г. на престола на плисковските владетели вече стои Винех. По време на неговото управление мирното съжителство с Византия се нарушава и България започва своята дълга борба с император Константин V Копроним.

Син на император Лъв III Сириец, на когото Тервел някога помага при арабската обсада на Константинопол, Константин V демонстрира качества на отличен пълководец и военен тактик. Неколкократно разгромил арабите и стабилизирал далечните граници на империята, Константин V насочва вниманието си към усъвършенстването на въоръжените сили на Византия, набавяйки си средства за своите военни реформи чрез секуларизация на църковни имоти. Ромейският василевс не храни особено топли чувства към свещениците и именно заради честите гонения срещу духовенството, Константин получава обидното прозвище Копроним (Лайнозвани). Константин V никога не забравя за тази нанесена му обидна квалификация. Напротив, както свидетелства летописецът Теофан, омразата на византийския василевс към свещениците само се задълбочава и по време на иконоборческата криза във Византия достига до садистични прояви.

В средата на 50-те години на VIII в. Константин V вече разполага с могъщ военен потенциал под свое командване. За намерението му да го използва срещу българската държава свидетелства провокативната акция от 755 г., когато ромейският василевс се заема с инспекцията и укрепването на отбранителни съоръжения и крепости по българо-византийската граница в Тракия.

Сред владетелите, управлявали българската държава има такива, които са обявявали война на Византия и при доста по-незначителен повод, но на този етап вероятно Винех все още иска да научи до каква степен Константин V е готов за битка с България. Българският владетел изпраща делегация при ромейския василевс с искането България да бъде финансово компенсирана за построяването на новите византийски отбранителни съоръжения и да бъде изплатен полагаемият се годишен данък. Винех бързо осъзнава сериозността на ситуацията, след като пратеничеството му се завръща в Плиска с категоричния и надменен отказ на Константин V. Бил дошъл моментът, в който империята вече се чувства достатъчно силна да търси реванш от България за своите предишни загуби.

Изображение
Миниатюра 48 от Манасиевата летопис, ХІV век: Разрушение на църква по повеля на иконобореца император Константин V Копроним.
Винех преценява, че отговорът на България спрямо византийското предизвикателство трябва да е бърз и недвусмислен. Българските войски са свикани и навлизат дълбоко в Тракия без да срещат сериозна съпротива, като достигат до Анастасиевата стена пред византийската столица. Това именно цели и със своята провокация Константин V – примамването на българската армия извън безопасността на старопланинските възвишения. Излизайки начело на калените в битките с арабите византийски легиони, ромейският василевс влиза в бой с българите. Както споделя злорадо Теофан Изповедник:

„Императорът излязъл срещу българите и завързал сражение, обърнал ги в бягство преследвал ги с всички сили и навсякъде и погубил твърде много българи. Оцелелите се оттеглили в своите предели.“

След нанесеното на войските на Винех поражение, Константин V незабавно се заема да използва спечеленото преимущество – той предприема първия си военен поход срещу България. Още от тази кампания проличава стратегията, която ромейският василевс ще използва при повечето си по-нататъшни военни начинания срещу българската държава. Докато част от армията е натоварена на транспортни кораби и превозвана в българския тил през Черно море, главните ромейски сухопътни сили, предвождани от ромейския василевс настъпват през Тракия. Принуден на воюва на два фронта, Винех изоставя населението около устието на р. Дунав да се оправя само срещу византийския морски десант и се отправя с войските си към крепостта Маркели, където да пресрещне армията водена от император Константин. Докато ромеите опустошават северните предели на българската земя около р. Дунав и пленяват населението, Винех влиза в сражение със силите на василевса. Българите отново претърпяват поражение.

Притиснат от обстоятелствата, Винех е принуден да търси мир с Византия. Макар да е напълно наясно, че мирното споразумение предоставя само отсрочка на бъдещите военни конфликти с империята, владетелят има отчаяна нужда от време да възстанови понеслата тежки удари българска военна мощ. Според византийския летописец патриарх Никифор, българските първенци се принуждават да изпратят при императора като гаранти за мира „собствените си деца“. България губи всичките си територии на юг от Стара планина, а империята спира да ѝ плаща ежегоден данък. Така през 756 г. всички достижения, извоювани по времето на Тервел, се разпадат като пясъчни кули.

Император Константин V има свои причини за да склони на мирното споразумение с България. Трите следващи години, през които Византийската империя и българската държава съжителстват в условията на ефимерен мир, ромейският василевс посвещава на подчинението на така наречените „Славинии в Македония“. Населението там винаги е било позитивно настроено към България и Константин V предпочита да неутрализира тази опасност в тила на своите войски преди да подходи по-сериозно към амбициозните си планове за завладяването на България. След подчиняването на „Славиниите“ през 759 г., за ромейския василевс отново идва редът на българската държава.

Византийската войска се отправя към Стара планина, където през клисурата Вергава възнамерява да се насочи на север към столицата. Тесните проломи в планината обаче не се оказват толкова безопасни, колкото византийският император очаква. Малочислена българска бойна група напада изневиделица ромейските редици и в завързалото се сражение успява да нанесе тежко поражение на византийците. В битката загива стратегът на тема Тракезион и имперският логотет на дрома. Според Теофан понеслите много загуби византийци се изтеглят безславно към Константинопол.

Въпреки извоюваната победа срещу войските на император Константин V, Винех не се решава да използва спечеленото преимущество. Не е ясно дали тези предпазливост и нерешителност на българския владетел провокират брожение сред боилите в Плиска, но през 760 г. България вече има нов владетел – Телец. По думите на патриарх Никифор, свалянето на Винех се случва, когато „след като се уговорили помежду си, българите, избили тези които обладавали по родова линия властта над тях, а за свой владетел поставили така наречения Телесий (Телец), строг мъж, който заедно с това проявявал от младини смелост“.

Този споменат от византийския летописец „строг мъж“ е от рода Угаин. Издигането на аристократичния род към властта свидетелства за намалялото доверие към рода Вокил в България и изострянето на апетитите на боилските първенци към сдобиването с върховната власт. С възкачването си на престола, „смелия и строг“ Телец преминава в незабавно настъпление срещу византийската заплаха, явно осланяйки се на максимата, че най-добрата защита е нападението. До 763 г. новият владетел води успешни бойни действия в Тракия, подлагайки на опустошения византийските поселения там. Константин V не отговаря веднага на предизвикателството, защото нови арабски нахлувания в Мала Азия изискват пълното му внимание.

Изображение
Походите на Константин V Копроним срещу България.
Освобождавайки войски за нов поход срещу България през пролетта на 763 г., императорът се отправя към Анхиало, откъдето да нахлуе в пределите на българската държава. Същевременно сухопътната войска е подпомагана и от действията на флот, чиято цел е да дебаркира мобилна конна армия, която да застраши българските фланг и тил. Българската армия, ръководена от Телец, заема позиции в планинските възвишения в близост до Анхиало, където станува предвожданата от император Константин V войска. Телец обаче не разполага с търпението за водене на бой и обмислянето на стратегически ходове, с които се отличава например по-късният български владетел Кардам.

Вместо да изчака византийците да се опитат щурмуват укрепените български позиции, Телец нарежда армията да посрещне ромейския удар в равнината. В завързалото се на 30 юни сражение, български войски са разбити. Според Теофан Изповедник една значителна част от бойците на Телец умират на бойното поле, а други са пленени. Гордият със своята победа византийски император отвежда заловените българи в столицата на империята, където си организира триумфално шествие, в което показва на константинополското население окованите в дървени букаи войници на Телец. След тържеството на василевса българските бойци са осъдени на смърт и екзекутирани.

Макар да успява да се спаси от изтреблението при Анхиало, Телец не успява да убегне на възмездието на българската аристокрация за този нов провал, който коства на България още унижения и загуби. Според Теофан, боилите държали Телец лично отговорен за станалото и след метеж „убили Телец и неговите войводи и поставили за владетел Сабин“. С издигането на новия владетел се осъществява и поредната рокада на властта между родовете Угаин и Вокил. Принадлежността към аристократичния род Вокил обаче не помага особено на Сабин да стабилизира положението на властта си или да гарантира безопасността на българската държава.

Загубилата вече много сражения България е на прага на изтощението и Сабин е принуден да търси нова мирна договорка с ромеите. Император Константин V обаче се оказва глух за българските призиви за примирие и през лятото на 765 г. започва подготовката на един от най-мащабните си походи срещу българската държава. Крупни войскови формирования биват натоварени на над 2600 плавателни съда, които потеглят за Анхиало и Месемврия, а начело на голяма сухопътна армия ромейският василевс отново се изправя пред Верегавската клисура, където през 759 г. претърпява единственото си поражение от българите до момента. В тази критична фаза, в която сякаш бъдещето на българската държава изглежда предрешено и византийските войски стягат обръча, готвейки се за нанасянето на смъртоносния удар, съдбата си прави садистична шега с ромейския император. Византийският флот, който трябва да дебаркира около Месемврия се сблъсква с жестока буря, която разбива плавателните съдове в крайбрежните скали, а бурното море жадно поглъща оцелелите. Както споделя шокирания Теофан Изповедник, труповете на загиналите ромеи са толкова много, че император Константин V нарежда спускането на рибарски мрежи, с които да се улавят удавниците. След като погребва покойните си войници, ромейският василевс се оттегля безславно в столицата си.

Макар България да се спасява на този етап от нашествията на Византия, Сабин преценява, че българските въоръжени сили не са в състояние да преминат в настъпление, възползвайки се от фиаското на ромейския поход от 765 г. Поради това българският владетел изпраща поредна делегация, която да договори примирие с ромейския василевс, но с това си действие си навлича гнева на плисковските боили. Сабин е обвинен в малодушие и според хрониката на Теофан Изповедник мнозинството от българските аристократи заявяват на владетеля си: „Чрез теб България ще бъде поробена от ромеите!“.

Осъзнавайки, че на хоризонта се задава нов метеж, подобен на онзи, който някога го довежда на власт, Сабин установява че е по-добре да се спасява с бягство, отколкото да сподели съдбата на своя предшественик Телец. Така през 766 г., след като успява да се добере до Константинопол, Сабин е посрещнат благосклонно от император Константин V, а на станалия неудобен плисковски трон се възкачва Умор. Новият владетел, който също е от рода Вокил проявява или прекомерна смелост или твърде сляпо неблагоразумие да продължи политиката на Сабин към търсене на траен мир с Византия. Което и от двете да е ръководело Умор, боилите скоро решават, че и този владетел вече се е заседял твърде дълго. Точно четиридесет дни след овластяването, Умор е свален от българската аристокрация. На негово място, според изворите, се възкачва „Токту, мъж българин, брат на Баян.“ Родът му не е известен.

Окачествяването на Токту като „брат на Баян“ винаги е пораждало любопитни хипотези сред българските историографи, тъй като показва, че към момента на своето възшествие на българския трон, Токту очевидно е далеч по-малко известен и популярен сред българската аристокрация, отколкото брат си Баян.

Късметът обаче не е на страната на Токту. По време на своето кратко управление от 766 до 767 г., той не успява да се справи с междуособната борба за власт на боилското съсловие, а впоследствие, за да утежни ситуацията за новия владетел, и император Константин начева нов поход срещу България. От летописите на патриарх Никифор научаваме, че след като византийците дебаркират отново по устието на Дунав, Токту се отправя заедно със своите сподвижници да им даде отпор. В разразилото се сражение Токту загива, заедно с брат си Баян и всичките си хора. След неговата смърт на горещия български трон застава Паган.

В безизходицата в която България се намира по това време и Паган решава, че трябва да преговаря за мир с Константин V. Макар да не питае особено доверие към честната дума на ромейския василевс, българският владетел се отправя лично към византийската столица, начело на делегация от боили и български първенци. Същевременно обаче Паган нарежда и укрепването на старопланинските проходи, в случай че войските на императора решат да използват момента на преговорите за посещение в България с цели, различни от мирните. На срещата между Паган и Константин V присъства и бившият владетел Сабин. От изворите можем да съдим, че между Паган и Сабин явно възниква разгорещен диспут, тъй като ромейският василевс укорява българския владетел и присъстващите боили в омраза спрямо Сабин.

След размяната на любезности, в императорския дворец в Константинопол се сключва примирие, което както Паган, така и Константин V знаят, че няма да трае дълго. Императорът използва краткото затишие в бойните действия срещу българите, за да елиминира някои спънки по пътя към следващия му поход към България. Името на спънката било Славун, вожд на северите, който според изворите „бил направил много злини в Тракия“. След залавянето му, Константин V преминава към провеждането на поредния си поход към българската държава, като начело на голяма византийска войска пресича Стара планина от изток и започва да напредва през българските предели.

Василевсът и неговата армия обаче се натъкват на неочаквано силна българска съпротива, която спира проникването им към центъра на българските земи и византийците успяват да достигнат едва до р. Камчия. Пишейки за неуспешния край на този поход Теофан Изповедник отбелязва, че „императорът със страх се завърнал в Константинопол без да направи нищо доблестно“. Вместо организирането на успешна съпротива срещу византийското нашествие да стабилизира положението на Паган обаче, той бива обвинен, че въобще е допуснал това нападение да се състои.

Българският владетел е разкритикуван и че не се възползва от ромейското оттегляне за осъществяване на нападения в Тракия. Така през 768 г., властта на Паган бива заплашена от все по-нарастващото неподчинение на боилите. Подобно на Сабин, българският владетел се опитва да се спаси с бягство от бунтуващото се боилско съсловие, но явно смъртта вече го следвала твърде плътно. Според патриарх Никифор, Паган умира от ръцете на своите прислужници край Варна, откъдето смятал да се отправи към Константинопол. След неговата гибел, на трона, вече погубил живота на толкова владетели, застава Телериг.


Отговори

Върни се в “Българска история”